.
.
.

Унесена, чувам прибоя на булеварда.

Как искам да е морският. Но не е.

Идва нов – от бързи, мощни неспирни коли.

Вълноломът на моя тих пристан въздъхва –

море, да, море, но от коли.

Техният прибой отмива, отмива съдби.

Преминават, те само преминават.

Това е тяхното предназначение – да преминават.

Къде отиват тези неспирни прибои от шумни машини.

Шосето ги поглъща.

Отиват вероятно в своя дом. Или бягат от него.

Разнопосочният им прибой се блъска в моя прозорец.

 

24.09.2018 г.

Да не би да си се била нанесла в ново жилище. Защото ако си живяла продължително, то се свиква. Когато през 1990–та година се нанесох на друго място в непосредствена близост до железопътна линия, през нощта се събуждах от преминаващите влакове с усещането, че вали дъжд. След време престанах да се събуждам.

не, не съм... прибоят понякога ме унася, друг път ме разбужда... зависи. Но това все пак е художествен текст.