или кратката история на една роза -
на приятелите, които срещнах тук

Ще ви разкажа как станах роза с история.

Растях си в малка градинка на голям градски комплекс.

Тъкмо леко бях разпъпила, когато рано сутринта се приближи един  

мъж и внимателно ме откърши.

Как само се самосъжалих, че ме отделя от храста и от сестрите ми.

Какво щеше да стане с мен сега?

Човекът ме занесе в дома си. Натопи ме във ваза. Цял ден ме пръска с вода. Да съм свежа. И да не загубя аромата си.

С остриетата на моята самозащита го бодях - и за това ли ме откъсна, за да стоя в някаква си ваза?

Но след като се огледах и ослушах по-внимателно, разбрах, че той иска да ме поднесе на една девойка, художничка, за нейното първо участие в изложба.

А няма пари.

Раздразнението ми се изпари. Как се зарадвах само, че точно тази сутрин съм разпъпила, че съм ценна за него и то безвъзмездно, а не като скъпите холандски рози.

Бях единствената  роза от този мъж за младото момиче.

Ароматът ми стана още по наситено червен, тайнствено привлекателен, такъв, какъвто е заложен в моя род от  Създателя.

Вечерта тръгнахме – мъжът и розата.

На едно кръстовище за малко да ни стъпчат,  И то на зелено. Такава лудница. Жената зад волана, която напористо караше насреща, ни гледаше с празния си поглед. За нея бяхме нещо незначително, което се движи пеша.

Но усещах от неговата длан, че това не е важно. Попивах щастието му, че има цвете за едно момиче, тръгнало с изкуството си да пренарежда този забързано унил свят.

В хладния сумрак на залата отпуснатите ми от жегата и праха на улицата листа, се съживиха. Макар и само една, ухаех за цял букет.

Мъжът потърси с поглед момичето, но не го съзря.

Тогава бавно ме постави върху нейното пано.

И си тръгна.

Чувах мислите му, как иска да и каже –

 „Бъди, мило дете, чрез изкуството си бъди !”

Но аз бях там - розата, донесла неговото мълчаливо обожание.

И за да не бъда голословна, помолих пишещия моята история да сложи снимката ми.

Усещате ли лекия възторг около мен?

 

©    nada - Надежда Григорова 

хубавооооо ...

усещаме

разкошна

любов, изкуство. Хубаво, стегнато и с послание.

"Градът е прегракнал от глъчка и клаксони
и само в някаква свита галерия
сред пейзажи и стихове
свирят класика.
И времето спира временно -
за една ера".

А момичето си е истинско и много талантливо.
Посланието е за него!